Вечната вина на майката

„От всички права на жените най-голямото е да бъде майка“ и ако това е наше право, защо толкова се съмняваме в това право. След сбъдването или постигането на правото да бъдем майки, ни съпътстват толкова много въпроси, свързани с него.

Аз добра майка ли съм? – и отговорът никога не е удовлетворяващ.

В лекарският кабинет, на детската площадка, на родителската среща, свекървата, най-добрата ти приятелка, учителката на детето, дори собствената ти майка винаги успяват да те разколебаят, че се справяш блестящо – така, както ти, в безкрайната си наивност, плахо си си помислила, че можеш да се справяш.

Поговорката „Майката знае най-добре за своето дете“ се превръща в екзотична мечта, защото в отглеждането на детето всички знаят по-добре от майката. После идват и книгите за родителство, а там само се затвърждава чувството, че нещо пропускаме или не правим толкова добре. Струва си от самото начало да се съгласим, че всички ние ще прецакаме нещо като родители и най-вече ние, майките. Но е добре да знаем, че ние, родителите, не сме само грешки, които правим, ние сме още много други неща, които са добри, смислени, удовлетворяващи, дори прекрасни. Ние сме невероятни жени, добри професионалисти, забавни приятели, отговорни личности, смислени хора и „достатъчно добри“ майки.

„Това, в което вярвам“, казва Яница Йончева, „е, че да имаш дете е най-прекрасното и най-естественото нещо на света. То се преживява според законите на любовта, а любовта може да сбърка, но никога не може да сгреши. Затова нека превърнем чувство за вина във всяко друго чувство, което вече познаваме и ни кара да се чувстваме щастливи.“

Приказката за родителството започва така: „Живели някога идеални родители. Един ден им се родило дете…“